КАК ЕДИН ФИКТИВЕН ДОГОВОР МОЖЕ ДА СЪСИПЕ ЦЯЛО СЪСЛОВИЕ

Тук ще стане стане дума за историята на един договор, отдавна изгубил първоначалното си значение, сключван по стара традиция, датираща от тоталитарно време

Преди 40-50 години всички важни документи за превод били превеждани от преводачи на трудов договор в Министерството на външните работи. Там се водел строг отчет кой къде ходи по света, с какви документи пътува и т.н. Всичко е било под контрол, проверено и парафирано от държавните служители и агентите на ДС. Частни фирми за преводи не са съществували. Министерството на външните работи държало тотал(итар)ния монопол върху преводите на документи в цяла България. Това е било вписано най-официално в един много важен документ, валиден и до ден днешен - Правилник за заверките, легализациите и преводите на документи и други книжа. Ето какво са написали навремето (1958 г.), запазено и при последното изменение от 1990 г.:

«Чл. 2а. Преводите на документите и другите книжа в страната се извършват от Министерството на външните работи»

И днес все още - на теория поне (според правилника) - Министерството на Външните работи извършва всички официални преводи на  документи и други книжа в страната. Така е записано в морално остарелия вътрешен правилник на дирекция «Консулски отношения» към МВнР, който не е отменен, а се води част от сега действащото законодателство на Р. България. Това означава, че Външно държи тотал(итар)ния държавен монопол върху преводите на документи в цялата страна. Ръждясалият чл. 2а може да поскръцва, но все още държи фронта. Ако някой още не е разбрал коя е най-голямата фирма, абсолютен монополист в областта на официалните преводи¹ – това е Министерството на външните работи на Р. България.

Но да се върнем към историята – така, както я знам. С годините примката на Външно върху контрола на всички официални преводи се отпускала. Още преди 10.11.1989 се отворили първите полу-частни бюра за преводи по т. нар. Указ 56.² Техните управители имали известна свобода на действие, но задължително сключвали договор с Външно, за да се знае кой е господарят. Договорът и тогава, както и днес, се сключвал на основание чл. 2а от Правилника за заверките, легализациите и преводите на документи и други книжа – съвсем същия правилник, който и до ден днешен гордо се мъдри на сайта на Външно и вярно му служи като основание за сключване на  „типов договор” за възлагане извършването на официални преводи.

Времето минавало. След 10.11.1989 г. България свърнала от пътеката към светлото комунистическо бъдеще към магистралата на пазарната икономика и демокрацията. Навъдили се хиляди частни фирми за преводи. Отначало фирмите за превод трябвало да се регистрират във Външно, но след влизането в сила на Търговския закон на 01.07.1991 г., това задължение отпаднало. Задължението, казвам, но не и практиката. По навик, Външно си водело списък на фирмите за преводи и си сключвало договори с тях, а те го приемали за техен възложител, макар че нищо не им възлагал. Те сами си търсели клиенти, но като преведели някой документ, го изпращали в министерството, там имало служители, които хвърляли по едно око на превода и ако намерели някоя грешка, го връщали. Ако всичко било наред, го подпечатвали и прибирали държавна такса. Това било далаверата. И до днес пак е това – държавните такси за подпечатването (заверката, удостоверяването) на преводите. Далаверата за фирмите била, че можели на воля да се хвалят: „Нашата фирма е лицензирана (оторизирана, акредитирана) от МВнР”.  Външно си затваряло очите за лъжите им от този сорт. Не им разрешавало единствено да пишат на бланките си, че извършват легализации.  

През 2001 година България подписала Хагската конвенция³ за облекчаване на процедурите по легализация на документи⁴. По този случай МВнР трябвало да актуализира правилника за легализациите, за да бъде в унисон с новите (облекчени) правила за легализация, а и били минали над 10 години от последната му актуализация – все бурни години, основополагащи за новия обществен строй, обаче кой знае защо не  го направили. Вместо това изработили нов „типов договор” за възлагане извършването на официални преводи и накарали всички фирми от цялата страна да се явят във Външно за подновяване на договора си. В новите договори единствената промяна била, че бил премахнат един член, според който Външно носело отговорност за верността на превода. Това го знам от първа ръка, защото работя на трудов договор в семейна фирма за преводи и съм сравнявала текста на стария (от 1994 г.) и новия ни договор (от 2001 г.) 

Правилникът останал в пълна сила и след присъединяването на България към Европейския съюз. Фактически – до ден днешен.  Непокътнат. Повтарям – става дума за правилник от 1958-ма година, последно изменен (актуализиран) през 1990 г. От кумова срама, Външно все пак добавило на сайта си едни „Общи разяснения за оформянето на документи от и за чужбина”, където пообяснило това-онова за апостила, понеже в Правилника такива модернизации нямало. Не щеш ли, тази година сайтът беше подновен и разясненията взеха, че изчезнаха, но за щастие  могат да се намерят на сайта на НАЦИД⁵. В тях пише не само за апостила. Пише и това:

„Няма задължително изискване българските документите да бъдат снабдени с превод на чужд език, за да бъдат удостоверени (легализирани) от Министерството на външните работи.”

Много хора не знаят, че преводът на официалните документи за чужбина не е задължителен, а фирмите за преводи го премълчават, защото си гледат бизнеса. В най-добрия случай убеждават гражданите да си преведат документите в България, за да им излезе по-евтино. По този повод в „Разясненията” пише следното:

„Обръщаме внимание на заинтересованите лица, че е възможно в някои държави да не бъдат признати преводите, извършени от български преводачи, независимо от това, че подписът на преводача е заверен от българското Министерство на външните работи.”

Интересно, че в „Разясненията” се споменава за някакъв скандал с Посолството на Португалия в София, след който е излязло следното нареждане:

„Важно! С вербална нота № 13/MNE от 21.02.2007 г. Посолството на Португалия в София е

информирало Министерството на външните работи на Република България, че от 26 февруари

2007 г. всички преводи на български документи ще се заверяват присъствено в консулската

секция на Посолството, на адрес: гр.София, ул. “Позитано” № 7, бл.3, ет.5.

За заверка на такива преводи преводачите ще трябва да отиват в консулската секция на

Посолството, за да подписват извършените от тях преводи, за верността на които носят

отговорност, пред Завеждащия консулската секция.»

Очевидно, Посолството на Португалия настоява преводачите да идват лично в консулската секция и да се подписват лично пред служителите.

И така стигаме до сегашната ситуация. В нашата дирекция „Консулски отношения” към МВнР години наред се удостоверяват подписите на преводачите от цялата страна. Това се прави в тяхно отсъствие. За целта служителите от дирекция „Консулски отношения” използват спесимени от подписи, осигурени от  фирмите, с които Външно е сключило договор на основание Правилника. Всяка такава заверка на подпис се таксува  от 15 до 30 лв. в държавни таксови марки. Не знам колко пари падат от тези заверки, но е ясно, че държавата има нужда от всеки лев, влизащ в хазната.

Проблемът е, че служителите заверяват по спесимени подписи на преводачи, които са на свободна практика. Всъщност много от тях извършват преводи, без да са регистрирани като свободно практикуващи в Агенцията по вписванията, нямат БУЛСТАТ, не издават фактури, не фигурират като данъчни субекти във връзка с преводаческата си дейност, т.е. са в сивата икономика. Това не са малко хора. Макар че не е възможно да бъдат обхванати от статистиката поради нелегалния си статус, може да се предполага, че формират армия от 10-25 хил. души с разнороден състав и голямо текучество. 

Част от тях са "регистрирани" или "заклети" към агенциите за преводи. Именно техните подписи заверяват служителите в дирекция "Консулски отношения" на МВнР. Това означава, че заверяват бог знае чии подписи. До тази година проблемът не беше излизал на преден план, въпреки потушения скандал през 2007, когато Посолството на Португалия е връчило вербална нота, че отказва да се доверява на заверките на подписи на преводачи, извършвани от нашето Външно. Не знам какво точно се е случило в началото на тази година или в края на миналата, но е факт е, че на 15.06.2012 г. министър Младенов направи следното изказване пред Народното събрание:

„При нас идва текст с подпис на преводача – ние не проверяваме текста, а заверяваме подписа на преводача. Ние нямаме възможност за контрол върху процеса на превод – дали той се извършва действително от заявения от фирмата изпълнител - преводач или от студенти”

Тези думи на външният ни министър са косвено признание, че в подопечното му министерство се заверяват фалшифицирани подписи на преводачи. А заверяването на фалшифицирани подписи е документно престъпление. Как се стигна дотам, Външно да се оплаква, макар и завоалирано, че едва ли не зорлем е въвлечено в схема за документна измама? И защо министърът обвини колективно целия преводачески бранш, че извършва некачествени преводи? Защо така енергично се зае да въвежда нови изисквания към фирмите, с които сключва договори, ужким да  подобри качеството на преводите? А може би целта е била друга – да прикрие зреещ скандал на европейско ниво заради заверки на фалшифицирани подписи на преводачи? Документни измами в МВнР? О, господи!

Според мен, Външно само си е виновно. Да не беше подписвало договори с хиляди фирми! Да не беше кътало вехтия правилник!  И сега да беше проявило малко повече смелост да признае какъв точно е проблемът, а не да се прави на много загрижено за качеството. В крайна сметка преводачът е единственото отговорно пред закона звено в цялата верига. Нито фирмите за превод, нито служителите в МВнР! Единствено преводачът носи отговорност за неверен превод, извършен от него, по чл. 290 от Наказателния кодекс. И именно това звено – най-важното от гледна точка на Закона – е свито в ъгъла, забравено от бога, унизено от мераклии да му заверяват подписа. Може да не ви се вярва, но съсловието на преводачите в България е поробено. През 21-ви век!

Благодарение на един фиктивен договор за възлагане извършването на официални преводи, с който Външно не възлага нищо на фирмите, преводачите в България са поставени на колене. Те нямат право да извършват официални преводи без да бъдат "под шапката" на една или повече агенции. Дори да са регистрирани в Агенцията по вписванията като свободно практикуващи, пак нямат право да работят свободно, нямат право да извършват официални преводи, нямат право да заверяват собствените си преводи, за които отговарят персонално по чл. 290, ал. 2 от Наказателния кодекс. 

И всичко това само заради някакъв фиктивен договор между МВнР и фирмите за преводи, с който МВнР нищо не им възлага. Нищо ли? Оказва се, че договорът все пак възлага нещо на фирмите. Възлага им да държат в подчинение преводачите. Да ги тормозят със сроковете, да ги мамят с хонорарите, да ги шантажират, че ако протестират, повече няма да ги търсят. Този договор поддържа  сивата икономика в преводаческия бранш, като позволява фиктивна регистрация на преводачи към агенции за преводи, вместо към Агенцията по вписванията. Това позволява на агенциите да извършват финансови операции на черно и да фалшифицират подписи на преводачи. Нещо повече. Оказва се, че този договор създава проблеми и на Външно, като го прави съучастник в схема за документна измама!

При това положение не е ли най-логично Външно да скъса този договор и повече да не си играе на върховен мениджър на всички фирми в страната? Логично – да. Но практически изпълнимо – не! Защо?

Първо, от заверките на подписите на преводачите капят парички в държавната хазна. Как да се лиши държавата от тях в тази криза? Не става.

Второ, тези заверки са залегнали в сума ти закони. Трябва да се преправят. Кой ще седне да преправя закон по закон сега? Ами не става.

Трето, цялата държавна администрация знае, че Външно заверява (удостоверява, легализира) официалните преводи. Как сега да ги обучат, че вече не е така, като ги знаем колко бавно схващат? Не, не става.

Четвърто, всички преводачески фирми са против освобождаването на преводачите. Хайде, малките много-много да не знаят, но големите? Дясната ръка на правителството? Не става и не става.

Пето, да речем, че тръгнем да ги освобождаваме тези преводачи. Ами ако се окаже, че няма кого да освобождаваме? Че няма хора, отдадени напълно на преводаческата професия? Срам голям, не става!

Шесто, за да променим нещата, трябва да измислим някакъв закон за преводачите. Кой ще го направи? Колко пъти вече се обещава, а законът е до под кривата круша. А без закон ще настъпи хаос. Пак не става.

Седмо, да вземем да направим поне един Национален регистър на преводачите? Но кой ще влезе в този регистър? Хората ходят на работа и превеждат в свободното си време, като допълнителен доход. Не може да ги изтъпаним в публичен регистър. Ще вземат да им звънят в работно време! Не става.

Може би има и още пречки, като например:

            Кой ще провежда изпитите за преводачи?

            Няма ли да възникнат корупционни практики при провеждането им?

            Кой ще контролира изпитващите?

            Как да се създаде Камара на преводачите, като всички сдружения дърпат чергата към себе си и не е възможно да се проведат успешни дискусии и удовлетворителен избор на един-единствен управляващ орган?

На мен лично ми е много интересно какви промени ще настъпят. Интересът ми не е заради мен самата, а заради бъдещите поколения преводачи. Иска ми се те да бъдат свободни професионалисти с висока квалификация и подобаващо самочувствие. И се опитвам да направя нещо по въпроса, дори да не го доживея.      

  Бележки под линия:                 

¹Тоталният монопол на Външно върху преводите на документи е залегнал в единствената дефиниция на „официален превод”, която може да се намери в българското законодателство  -  Закона за обществените поръчки:

 „Допълнителни разпоредби

§ 1. […] По смисъла на този закон:

16а. […] "Официален превод" е превод, извършен от преводач, който има сключен договор с Министерството на външните работи за извършване на официални преводи.”

²Статия „Указ 56 – опасният маньовър на Живков”

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1539324

³Текстът на Хагската конвенция е публикуван на много места в интернет. Преди нея, процедурите по легализация на документи са били доста по-сложни. С Хагската конвенция се въвежда поставяне на една-единствена заверка върху документа, наречена „апостил”, след което документът безусловно се признава във всички други страни, подписали конвенцията.

⁴Легализация на документи означава признаване валидността на документи, издадени от учрежденията на една страна, в друга страна по света.

⁵ Сайт на НАЦИД, „Общи разяснения за оформянето на документи от и за чужбина”:

http://mail.nacid.bg/newdesign/kap/att_files/obshti_razqsneniq.pdf