Неотдавна г-жа Антония Парчева направи опит да изтъкне важността на преводаческата професия, като я сравни с тази на адвокатите и лекарите-хирурзи:

"По повод на горния коментар на собственик на преводаческа агенция: той има пълното право да си подбира хората. Но аз например няма да взема само с интервю и собствена представа за изпит човек с юридическа диплома за свой процесуален представител, който не си е изкарал адвокатския стаж и не си е взел съответния адвокатски изпит. Нито бих легнала под ножа на медик с отлична диплома и отлично интервю, но без стаж и изпит по хирургическа специалност. А преводът е като ножа - може да изправи на крака или да убие кариерата, имуществото или свободата на един човек."

http://zakonprevodachi2012.blog.bg/novini/2012/09/19/posting-4-za-kachestvoto-na-prevoda-prevodachite-i-novite-do.1001312

"Нито бих легнала под ножа на медик с отлична диплома и отлично интервю, но без стаж и изпит по хирургическа специалност".

Г-жа Парчева не би легнала, и аз не бих, но като ни сложат на операционната маса под пълна анестезия, как можем да сме сигурни кой точно ни е оперирал - дали лично професорът, вписан начело на екипа в оперативния протокол, или някой друг от екипа, или пък някой стажант? И защо не, та нали и стажантите-хирурзи трябва да се научат да оперират, преди сами да станат опитни хирурзи?

И те го правят, няма как. Първо се учат върху животни (горките) и трупове в моргата (какъв ужас, нали!), докато следват. Но истинската практика започва, едва след като получат университетската си диплома. При бъдещите хирурзи въпросът с практиката е много деликатен и не е прието да се говори за това. Но тъй като г-жа Парчева си позволи да напише горното изречение, без да е наясно с нещата, се налага да обясня нещо елементарно, но неудобно, като детския въпрос "Откъде идват бебетата?". Бъдещите хирурзи се учат върху живи хора, просто няма как иначе да станат опитни хирурзи!

Сравнявайки превода с хирургическия нож - много сполучливо сравнение, г-жа Парчева, най-вероятно без да иска, дава не само тон за нови дискусии на тема "Как се става опитен преводач?", но и самия отговор (имплицитно макар). Подобно на пациентите в операционната зала, клиентите няма как да са сигурни кой е извършил превода им - дали опитен преводач или студент, или някой, който "знае перфектно" чужд език, защото е поработил в чужбина. Не, аз не изказвам свое мнение, лично министър Николай Младенов се изказа в този смисъл пред Народното събрание на 15.06.12.

За успокоение на хората от «елита» бързам да добавя, че ако им се наложи да се оперират, стажанти няма да се учат върху тях по простата причина, че съществуват неписаните закони на йерархията. По тези закони, операциите на авторитетни личности се извършват от авторитетни хирурзи. По подобен начин, най-отговорните преводи се извършват, или поне би трябвало да се извършват, от най-добрите преводачи.

Но има много хора от „средна ръка" и дори под средна. Те ползват медицински услуги без привилегии. Някои се „уреждат" - с познат, с подарък или с късмет - и получават по-добро обслужване, други минават през болниците „на общо основание". Този масов контингент се използва за учебно пособие от стажантите. Някои пациенти се оплакват, че са станали жертва на лекарска грешка. В интерес на истината, не винаги стажантите са виновни. По подобен начин, масовите преводи, които се правят всеки ден, попадат в най-различни ръце - на по-добри или не толкова добри преводачи. Някои клиенти се оплакват, че са получили некачествена услуга. И отново - в интерес на истината, не винаги начинаещите преводачи са виновни.

В защита на начинаещите преводачи ще разкажа една кратка, но кошмарна история за стажанти в 5-звездна болница. Случката е с хепи енд. Една вечер двумесечно бебенце на интравенозен антибиотик заради (недоказана) бронхопневмония внезапно получава оток на дихателните пътища и започва да се задушава. Капацитетите в отделението се мъчат да интубират некоколкократно, но не успяват. Майката е изгонена от стаята с думите „Умира, това става!". Двама стажант-хирурзи случайно минават оттам и ги пускат да се учат върху умиращото бебенце. Те успяват от първия път и спасяват живота му. Аз съм бабата на това дете, почти 4-годишно вече. И до ден-днешен не знам имената на двете момчета, но винаги настръхвам при спомена и се прекланям пред безименния им подвиг."